В настоящата статия в качеството на работно определение , под перфекционизъм се разбира интегрална характеристика на психичната дейност на личността, стереотипно проявяваща се в системни определения на психическата дейност (познавателна, комуникативна, емоционално- регулаторна). Понятието „перфекционизъм“ наравно със задоволяването на крайни потребности и следване на нереалистично завишени цели включва и нестабилна самооценка, нереално социално възприятие, избягване на опита за провал, които блокират всяко действие на субекта.
Хората с високо ниво на перфекционизъм не са удовлетворени от своя живот, имат повишено ниво на ригидност и достъп до стрес, панически се боят от неуспеха и демонстрират избягващо поведение, като цяло, значително е понижено нивото на тяхната вътрешна и междуличностна адаптация. (Hewitt, Flett, 1993; Blankstein, Dunkley, 2002; Kilbert, Langhinrichsen-Rohling, Saito, 2005; Юдеева, 2007). Феноменът перфекционизъм положително се асоциира с тревожност, самокритичност, (Rice, Ashby, Slaney, 1998), различна психосоматична и соматоформна симптоматика, (Hewitt, Flett,1991, 1993) суицидни рискове, (Blatt, D.Quinlan, P.Pilkonis, 1995), както и eмоционално прегаряне burn out (Chang, 2008).
Перфекционизмът и самокритичността са главните причини за страха от неуспех. Всеки индивид в даден период от живота си е преживявал провал при достигането на някаква цел, и това вероятно е било източник на разочарование и болка. Но неуспехът за един перфекционист се преживява много болезнено и травматично. За здравият човек това не изглежда като нещо страшно, но същевременно то може да бъде фатално за човек, който е свръхраним и чувствителен. Перфекционистът в значително по-голяма степен е раним при неуспех, защото ако неговата работа бъде оценена като „средна”, това би означавало за него, че самата негова личност е оценена като „средна и посредствена”. В случаите на екстремален перфекционизъм при даване на обратна връзка за работата, някои хора не правят разлика между преценката за тяхната работа и достойнствата им като личност. Те възприемат обратната връзка като критика не на постиженията и поведението, а на личността им. Нуждата от бавене, отлагане, като защита срещу критиката и провала е особено силна при тези хора, които смятат че на всяка цена трябва да постигнат успех при осъществяването на определена цел, и не виждат други приемливи алтернативи.
Наред с дезадаптивността на перфекционизма, като личностна черта, в различни изследвания в психологията се водят дискусии и за съществуването на „нормален“,“ здравословен“, „адекватен“, „адаптивен“ перфекционизъм, който се характеризира с поставяне на реалистично високи стандарти и цели, стремеж към безукорно поведение, към удовлетворяване на мотивирана лична потребност на субекта и способност да се чувства удовлетворен от собствените си постижения.
От психоаналитична гледна точка перфекционизмът е свързан с „изискващият свръх-Аз”. В него се съдържат всички онези правила, норми, предразсъдъци, ограничения, които „доброто” възпитание ни вменява, без да държи сметка всъщност наистина ли са нужни и полезни за здравето и щастието на човешкото същество. Такъв „Свръх-Аз” довежда до перфекционизъм, изчерпване, до повишено напрежение, трудна адаптация и психосоматизиране. В ранното детство, напреженията в интеракциите мужду майката и детето ( възникващи при деца, които не се хранят редовно и не получават достатъчно любов) довеждат до взаимни разочарования , които са изключително травмиращи. В този ранен период детето прави връзката между нахранване и любов. Неполучаването на храна и любов , детето възприема като изоставяне и изпада в ужас. Така в ранния период тези събития довеждат до фиксация на оралните стремежи на детето. Когато средата е благосклонна към детето, то я приема като собствена майка, оралните стремежи търпят успокоение и развитие.
При възрастните хора обаче оралните стремежи се изявяват в потребност от успокоение на глада, който е свързан с потребността от любов, от стремеж да се намери някой, който да се грижи за тях и да им приготвя храна. Незадоволяването на тези потребности води до отбранителен механизъм на регрес с усещане на глад и повишена стомашна секреция. т.е., налице е хронична фрустрация на интензивна нужда от зависимост, която резултира в характерен и несъзнаван конфликт. Налице е комбинация от силен стремеж човек да е уважаван, повишена чувствителност, лесна ранимост, висока съзнателност, перфекционизъм и взискателност към себе си. Има едно продължително потискане на емоциите и чувствата от незадоволените потребности, което провокира прекалена и нарушена секреция, водеща до корозия на стомашните стени и най- често до язва. Освен това, перфекционистите са склонни да развият мигрена, налице е неспособност за постигане както на собствените високи изисквания, така и завист и негодувание към интелектуално и финансово по-успелите. Тези хора са много амбициозни, но – ако не успеят, се самонаказват – с мигрена.
Особената актуалност на феномена перфекционизъм се разглежда във връзка с „нарцистичните култури“ в епохата на постмодернизма, със свойствените й злоупотреби със съвременните технологии за незабавно удовлетворяване на потребностите, хаотичната и обичайно променлива обществено продуктивна система от норми и ценности. Културно- историческата концепция позволява да се разглежда като източник за развитието на перфекционизма особения социокултурен дискурс на съвременността , задаваща специфични форми и способи за социализация, а именно култът към съвършенство, към бърз успех, сила и емоционална сдържаност, водещи до интериоризация на патологични модели на саморегулация и емоционална регулация, развитие на деструктивни стилове на социални взаимодействия, в частност свръхавтономност и свръхзависимост.
Перфекционизмът е дисфункционална черта на личността предполагаща стремеж за установяване на извънмерно високи стандарти и невъзможност да се изпита удовлетвореност от дейността и се явява его- и социално поощрявано свойство. В съзнанието то се приравнява като добросъвестност, нравствено изискване към себе си и затова малко се осъзнава в качеството на деструктивна черта. Много често резултатът от перфекционизма се свързва и с наличието на враждебност или склонността да се приписват негативни качества на социалните обекти и по този начин се препядстват социалната желателност, дружелюбност и социалните норми, както и водят до появата на осъждането и злословието.
В съвременни изследвания на клиничната психология се установява, че съществува значима връзка между личностният фактор перфекционизъм с депресивните и тревожните разстройства. Хора с депресивни разстройства, характеризиращи се с неблагоприятно развитие на заболяването и лоша реакция на медикаментозната терапия, демонстрират по- високи показатели на личностният фактор „ перфекционизъм“ в сравнение с хора с добра реакция към терапията.
Като обобщение, бих казала, че личностният фактор перфекционизъм се явява сложен психологически конструкт, съчетаващ извънмерно високи стандарти на очакваните резултати от дадена дейност, нарушени социални когниции (приписване на крайно високи очаквания на обкръжаващата среда ), персонализация, свързана с постоянно сравнение на себе си с околните, полярно мислене при оценка на резултатите от своята дейност („ Всичко или нищо“, „ Ако не съм добър във всяка работа, аз нищо не струвам“.), натрупване на негативна информация за резултатите от дейността. Мотивационата основа на перфекционизма се явява интензивният „конфликт на постиженията“ , при които мотивите за „стремеж към успеха“ и „избягването на провала“ се проявяват с еднаква сила.